В точката – предел на този свят, започва оня, приказно магичен ... едно сърце, бездънна необят ... пътека в нощта, край и начало ... тогава в тежък лунен мрак, очи отварям и търся ... ключът е вътре в нас ... следи, оставящи следи, по наранената повърхност ...
Разговаряли ли сте с монах? Съжалявам, но аз съм монах. Словата си в мълчание изказвам, любовта си в дела показвам, сърцето ми гори в чистота. Умирам всеки ден! И раждам се с нощта. Копнея невидимото!
Разговаряли ли сте с просяк? Съжалявам, но аз съм просяк. Звездите са моя покрив, прахта по земята – моя постеля. Сърцето и душата ми са моето богатство. Разговаряли ли сте с убиец? Съжалявам, но аз съм убиец. Убивам живота в себе си, за да го родя в безсмъртие.
Разговаряли ли сте с плачещ клоун? Съжалявам, но аз съм плачещ клоун. Изгубих маските си и плача. Остана ми една усмивка, с която прикривам сълзите си. Разговаряли ли сте с вятъра, слънцето, реката, за да чуете техните слова. Аз съм дете на стихиите. Помитам и чертая пътеки!
... защото коленича пред невидимото и вдигам прости каменни олтари ...
Аз съм от днес и от всякога. В денонощията ми няма време и пространство. Има само блян, мечта, надежда, вяра ... Пътувам в себе си. Завинаги! И докрай! Защото някои неща се разбират с извървяването на пътя ...
Тишина и мълчание! Премълчаване на това, което се знае! А то боли.
Живея сякаш в собствен свят. Аз имам го, и той ме има ... Намерих себе си, а останалото съм аз, и другите ... Запазвам се просто в мен! До залеза дълбок на тихото мълчание ... защото истината е в стъпките на умрелите и в тишината на затворените очи.
Енигма е животът! А ставащото около нас не е случайност!
Вътрешно отразена е душата ми в мен. Аз виждам до дъно ... диагонално, чувствено, мъдро ... някак си ... всякак си ... И как боли. Като ранена птица увисвам над мълчанието и изпивам мъката на раждането. Затова убивам себе си и своето ЕГО. Сега ще взривя онези митове, които ни карат да си мислим, че сме всесилни ... И ще заживея с мечтата си и лудостта си ... и своето страдание ... А ударите на сърцето ми ще се ускорят в минутата, когато видя болезнената чистота на сълзите от ирисите на другите. Ще начертая граници за ръцете им, ще спирам всяка тяхна крачка към живота, за да не бъдат смъртни!
Живея винаги за някого! Йерархично обичам с чувство за отговорност. Карам другите да ме мразят, а себе си рисувам по спомени.
Никога не е било нужно да се нараняваме, но винаги е необходимо да се достигаме. Отдалеко умираме за близост помежду си, отблизо – за бърза раздяла: това ли е в природата на търсещите се един друг ... Татуирах си надежда и се превърнах в странник, който търси знаците по пътя, затъвам в плаваща любов, чийто аромат е достатъчно силен, за да покрие Луната с нежен блясък, който да ми сочи пътя ... или, може би, живея правилно, вършейки всичко различно, защото различно чувствам от всеки, който ме познава и който се докосва до мен.
Бързам винаги, щом доловя нещата, но винаги закъснявам, моя е вината. Но в закъсненията си винаги пристигам навреме. Парадоксът на моята различност. И на другите сред многото други. Нека чувствам болка, когато умирам всяка минута, вместо да гледам безпристрастно като всички останали.
Но аз съм по пътя, и все още търся, макар да познавам намереното ...
Никога не изричам нещата напразно. И времето не си губя напразно. Говоря с притчи. Чети ме внимателно!